Михаил Вешим е автор на стотици разкази и фейлетони. Романът му „Английският съсед“ е една от двете български книги (заедно с „Арката“ на Здравка Евтимова), номинирани за литературната награда на Европейския парламент. По романа е направен сценарият на едноименния филм с режисьор Дочо Боджаков.

Направете кратък анализ на дихотомията книга „Английският съсед“ и екранизацията?
Ох, тая „дихотомия“ ме кара да отварям Речника на чуждите думи... Кратка схватка – кратка справка с дебелата книга и продължавам: „Английският съсед“ – романът и четири серийният филм – това наистина са две различни части от едно цяло... В първата част /книгата/ съм аз изцяло – с моя хумор, с моя начин на разказване на истории... Във втората част /филма/ съм по-малко аз и повече е режисьорът Дочо Боджаков с неговото светоусещане, с неговия начин на киноразказ. Там са и операторът Иван Варимезов, и композиторът Кирил Дончев, и прекрасните актьори... Никога книга и филм по нея не могат да се покрият напълно – и не трябва да го искаме. Аз съм доволен от екранизацията и от работата си с Дочо. От него научих много неща за езика на киното. Бих използвал наученото за екранизация и на „Руският съсед“, но не я виждам да стане сега у нас... В Полша или Литва биха могли да направят филм за „Руският съсед“, не и у нас...

Разпадащите се критерии за стойностен хумор.
Много пъти съм го казвал: телевизионното шоу уби хумора! Опошли го, принизи го, опростачи го... Всичко започна с телевизионното „Ку-ку“, но което аз съм критик от самата му поява. Тогавашните му създатели, още студенти, бързо усетиха лесния път към парите. За някой лев бяха готови на всичко и в мътните времена станаха богати. Без изобщо да си поставят и елементарни художествени цели...Те разиграваха стари вицове, правеха безвкусни скечове за хладилници и печки, пееха пошли песни... „Едно ферари с цвят червен“, „За крадец не ставаш, сине!“ – помните ги, първите лястовици на чалгата. После от „Ку-ку“ се разроиха още шоута и хумористи, сценаристи и скечисти, простотиите се умножиха и тиражираха... Е какво имаме сега? Една разлигавена телевизионна картина – по всеки канал някакви напъни за хумор на „комици“ и прочие шоумени... Вече не ги гледам – не ми е смешно, а ми е тъжно. Тъжно ми е, че прекрасни актьори избраха пътя на лесните пари, вместо да отстояват някакви принципи, идейни и художествени... Може да нямат финансови проблеми, но те вече са загубени за театъра и киното. Сами си затриха таланта – продадоха го за жълти стотинки...И за едри банкноти да са го продали – пак е жалко.
Това, което сега се дава по телевизията, не е моят хумор. Цинизмите, простотиите, „червените точки“ на Слави Трифонов и неговата компания искрено ме възмущават. За разлика от тях, аз правя обратното – хумор на чистите думи. В моите книги няма нито една мръсна дума... Че отворете класиците на нашия хумор – от Алеко, през Елин Пелин, Райко Алексиев, Чудомир – та до Петър Незнакомов, Мирон Иванов, Станислав Стратиев и Йордан Попов... Има ли при тях цинизми? Циничното не е смешно, то е просто лош вкус... Добрият хумор е въпрос на вкус и чувство за мярка.

Приемате ли хулата и похвалата равнодушно без да оспорвате глупака, както съветва Пушкин?
Повече от трийсет години работя в „Стършел“. За това време съм чул и похвали, и хули. Без да го искам, съм си създал доста врагове – идейни, не лични... Защото винаги с текстовете си съм отстоявал някаква кауза. Често пъти, особено като по-млад, съм се палил повече от нужното... Затова и съм грешал. Когато очевидно съм грешал, съм намирал сили да се извиня... Нормално е да има хора, на които моите текстове не се харесват – един сатирик не може да угоди на всички, ако угажда, значи не е сатирик. Та по свой адрес съм чувал какво ли не – форумите са пълни с анонимни „хейтъри“, които нямат друга работа, освен да мразят някой, дето има друго мнение. И го отстоява с името си, а не анонимно. Никога не съм писал анонимно и стоя зад всеки свой текст... Та опитвам се да не обръщам внимание на хулите, виж с някои критики, когато са справедливи, се опитвам да се съобразявам - понякога писателят има нужда да чува и отрицателни мнения за творбите си... А положителните отзиви са добре дошли, те ми показват, че съм на прав път в писането си, защото аз самият винаги имам своите съмнения...

Истинските писатели пишат заради истината, а не да угодят или в услуга на хората, така съхраняват независимостта си. Предлагали ли са Ви да пишете по поръчка?
Предлагали са ми да бъда сценарист на телевизионни шоута и съм отказвал. Към писането аз се отнасям изключително отговорно и професионално. С това изхранвам семейството си, но знам, че човекът на изкуството не трябва да прави компромиси, защото те скъпо се плащат. Израсъл съм в семейство на писател, у нас идваха други известни литератори и хора на изкуството, приятели на баща ми. От малък съм слушал разговори за компромисите – във времето на социализма властта флиртуваше с творците. Който приемеше тоя флирт, получаваше служби, пари, звания... Но губеше честното си име. И днес творецът лесно може да се обезличи, ако тръгне по пътя на печалбарството... Никакви пари не могат да ме накарат да стана сценарист в „Шоуто на Слави“. Знам едно: когато човек даде левче на детето си, за да си купи кифла, трябва да е с чиста съвест, че е изкарал почтено това левче... Работата ми в „Стършел“ е почтена – затова съм се задържал там повече от трийсет години. Нищо, че заплатите ни са микроскопични, а хонорарите мижави – свободата и независимостта да пишеш това, което искаш, е по-ценна...

Прочетете цялото интервю в "Литературен компас".

Ако тази статия Ви е харесала, последвайте ни и на нашата фейсбук страница, където можете да намерите повече за четенето, интересни инициативи, книги и награди за литература.