Постинг
04.12.2013 10:47 -
Ванга и Чирков сбъркаха диагнозата на Рашко Сугарев
В едно интервю през юли 1993 г., взето в Чирковата клиника, помолих облечения в зелена болнична дреха Рашко Сугарев да разкаже в десет реда биографията си. Ето какво ми отговори той: „Роден съм на 1 април 1941. Завърших медицина – не на лъжа. Изневерих й – не на шега. Последваха страниците. Сутрин кофеин – много. Цигарите – и те много. Махмурлукът ми – и той доста редовен. През свободното си време яздих шеметни мотоциклети на шеметни разстояния. София – Малко Търново за шест часа. Срещнах доста жени. Любовта ни най-често биваше взаимна. В десет реда толкоз.“
Рашко създаваше впечатление на едър човек, въпреки че не беше висок. Беше плещест, набит, здрав, с телосложение на хамалин, с гъста брада, с дебели вежди. Ако пренасяш пианото на дъщеря си, ще повикаш тъкмо такъв човек на помощ. Смееше се широко, от сърце, въпреки че на маса повече мълчеше. Зъбите му бяха леко раздалечени, като на добрия магьосник от приказките. За хората с такива леко раздалечени зъби се казва, че са щастливци.
Въпреки излъчването си на трапер той беше рядко ненатрапчив човек, носител на едно фино вродено достойнство, с каквото в същата степен са одарени още само трима писатели в нашата литература – Георги Величков, Любен Петков и Димитър Коруджиев. Те четиримата тихо, но страшно упорито проядоха като дървояд соцреализма, създавайки през 70-те и 80-те години безсюжетния психологически разказ у нас.
Когато в началото на 90-те се разбра, че писателят Рашко Сугарев е болен от рак, никой не можеше да повярва. Наистина, пушеше като комин, обичаше тези пущини ичкиите. Но Рашко болен от рак – тази мисъл беше толкова далеч от познатите му, колкото и някакво земетресение на островите Фиджи.
Сто пъти му го казахме и през онази вечер в ресторанта на СБП в самото начало на 1993 г. Както се оказа, това беше последната вечер на Рашко на свобода – на другия ден влизаше в болницата.
Компанията беше голяма, всички го окуражавахме – той изглеждаше бодър, здрав, енергичен. Уж беше зима, а сняг нямаше и навън духаше един пролетен вятър, пълен с бляскави елмазени капки, като пръските по палубата на кораб. Като затвориха ресторанта, неколцина тръгнахме по улиците. Разделих се с него пред Спортната палата на „Гурко“ и „Левски“ – и още го виждам, приведен срещу вятъра като мотоциклетист, готов за борба с болестта. Искам това да ми е последният спомен от Рашко, но уви, не е. Видях го още веднъж, през юли в Чирковата клиника, малко преди операцията на левия му бял дроб, когато взех от него интервюто... прочетете още.
Рашко създаваше впечатление на едър човек, въпреки че не беше висок. Беше плещест, набит, здрав, с телосложение на хамалин, с гъста брада, с дебели вежди. Ако пренасяш пианото на дъщеря си, ще повикаш тъкмо такъв човек на помощ. Смееше се широко, от сърце, въпреки че на маса повече мълчеше. Зъбите му бяха леко раздалечени, като на добрия магьосник от приказките. За хората с такива леко раздалечени зъби се казва, че са щастливци.
Въпреки излъчването си на трапер той беше рядко ненатрапчив човек, носител на едно фино вродено достойнство, с каквото в същата степен са одарени още само трима писатели в нашата литература – Георги Величков, Любен Петков и Димитър Коруджиев. Те четиримата тихо, но страшно упорито проядоха като дървояд соцреализма, създавайки през 70-те и 80-те години безсюжетния психологически разказ у нас.
Когато в началото на 90-те се разбра, че писателят Рашко Сугарев е болен от рак, никой не можеше да повярва. Наистина, пушеше като комин, обичаше тези пущини ичкиите. Но Рашко болен от рак – тази мисъл беше толкова далеч от познатите му, колкото и някакво земетресение на островите Фиджи.
Сто пъти му го казахме и през онази вечер в ресторанта на СБП в самото начало на 1993 г. Както се оказа, това беше последната вечер на Рашко на свобода – на другия ден влизаше в болницата.
Компанията беше голяма, всички го окуражавахме – той изглеждаше бодър, здрав, енергичен. Уж беше зима, а сняг нямаше и навън духаше един пролетен вятър, пълен с бляскави елмазени капки, като пръските по палубата на кораб. Като затвориха ресторанта, неколцина тръгнахме по улиците. Разделих се с него пред Спортната палата на „Гурко“ и „Левски“ – и още го виждам, приведен срещу вятъра като мотоциклетист, готов за борба с болестта. Искам това да ми е последният спомен от Рашко, но уви, не е. Видях го още веднъж, през юли в Чирковата клиника, малко преди операцията на левия му бял дроб, когато взех от него интервюто... прочетете още.
© Автор: Деян Енев
© Текстът е предоставен от Деян Енев
© Снимка: Рашко Сугарев, личен архив на Георги Лазаров
Следващ постинг
Предишен постинг
,,Страшните,, диагнози трябва да се проверяват два и три пъти. Светла му памет на човека!
цитирайна всичко отгоре и лекар, да се довери на "диагноза", поставена му от една неграмотна селянка- шарлатанка?! Как може да се довери и на един кардиолог, който хал хабер си няма от онтологични заболявания?!
Простотията не ходи по говедата, тя ходи по българите!
цитирайПростотията не ходи по говедата, тя ходи по българите!
За жалост...
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 67