„Нещата, които остават“ - роман на Сара Уилис. Екранизиран е под режисурата на Гейл Харви с участието на Кейти Боланд, Стюарт Уилсън, Алберта Уотсън. Премиерата на филма е в Канада през октомври 2004 г.
За заглавието е използван стих на Емили Дикинсън: Между „нещата, които остават“, са „тъгата, хълмовете и вечността“.
Действието на романа се развива през 1954 година. Главната героиня Тамара – 15-годишна, разсъдлива и наблюдателна – живее в нетрадиционно семейство – майка оригинал, бивш модел на художници, по-късно развила научни интереси и жажда към знанията, които иска да предаде на трите си деца, баща художник, заради когото семейството се мести всяка пролет, за да може той да рисува нови пейзажи. Родителите са атеисти, преварили времето си в модерното възпитание на своите деца по отношение на свободата на личността, равенството, толерантността, непредубеденото отношение към секса и др.
Периодът на повествованието е по-малък от една година и е изпълнение с драматични събития: настаняването в поредната къща – ферма в задната част на щата Ню Йорк, първата любов и сексуално преживяване за героинята със съседското момче, заболяване на майката от туберкулоза и постъпването й в болница без изгледи за оздравяване, поради което грижата за по-малките деца – сестра и брат – ляга на плещите на героинята, докато бащата губи и малкото почва, която е имал под краката си.
Любопитен е историческият фон: времето на маккартизма и Студената война, страхът от атомната бомба и радиацията, упражненията в скривалищата. Същото, което в тези години беше и у нас, а и сигурно и в другите страни от Източния блок.
Интересни са отношенията с родителите и отношенията между децата. Особено прави впечатление темата за Бога и християнската религия – дали съществува Бог, какво е равновесието между атеизма, вярата и религиозната толерантност. Това са все неща, които започват да занимават човек в тийнейджърската възраст, но не престават да са от значение в течение на целия му живот. В този смисъл книгата е особено любопитна, защото авторката разглежда всичко, което й се случва от този ъгъл, макар на едно място да се загатва, че бащата е като че ли от европейски произход/ а и името Тамара е типично за етноса/.
Поднесена ни е историята на част от едно детство, което сякаш не е особено забележително, само дето героинята си въобразява, че може да лети, което е една много красива идея, красиво разработена от авторката.
Развитието на действието е предвидимо, но се приема, без да дразни, и текстът увлича, защото книгата несъмнено е написана с талант. Най-важното в романа е съдбата на майката, която ще умре, но книгата в никакъв случай не е мрачна. Има хумор, но не в изобилие – то не би и могло да бъде другояче, като имаме предвид темата. Историята е разказано увлекателно, с интересни образи, мисли и сравнения, с развитие на действието. И макар че героинята е още дете, това произведение, разбира се, не е предназначено за деца.
Авторката успява да внуши чувство за автентичност и дори за документалност, сякаш става въпрос за мемоари. Не е изключено тава да е поради някакъв автобиографичен елемент /но не от живота на писателката, а на родителите й – за тяхното поколение става дума/.
Истирията изглежда много кинематографично, в духа на „Пържени зелени домати“, „Американско сватбено одеало“, а и на филма „Любовна песен за Боби Лонг“ – затрогваща, тъжна, но и мъдра, и жизнеутвърждаваща.
© Текст: Огняна Иванова
Aко обичате да четете книги, последвайте ни на нашата страница или във фейсбук , където можете да намерите повече ревюта, интересни инициативи, книги и награди за литература.
