Моментът винаги е подходящ за добра книга, а когато тя върви с препоръка на „колега“ читател, няма причина да остане непрочетена.

Романът „Дъщерята на Пазителя на спомени“ от Ким Едуардс ме „връхлетя“ с бляскави награди и ред позитиви за авторката, но скромното читателско мнение се крие отвъд успехите и статистиките.

Книгата примамва с обрат в живота на героите, интригува с ярки персонажи и оставя свободно мястото на „преценяващия“. Кое е добро, кое е лошо, читателят избира в личния си допир с книгата.

„Спомни си как жена му, застанала на тротоара пред забуления им в искрящ сняг дом, каза: Животът ни никога няма да бъде същият.“ (с. 23)

В интервюта Ким Едуардс споделя, че идеята за сюжета не я напускала дълго време, веднага след прочита, виждаме, че тя се е появила на бял свят в точния момент и с целия си блясък.

И все пак, кое е това, което задържа книгата три месеца като бестселър на „Ню Йорк Таймс“? Едно предизвикателство за читателя: да открие своя любим момент.

Неустоим е зимният пейзаж в първите редове, уютен и меланхоличен, въздействащ и вещаещ, пръв поглед към историята на д-р Дейвид Хенри и семейството му. Но май пропускам нещо. Да – Пазителят на спомени – основата, началото, завръзката. С какви щрихи Ким Едуардс успява да нарисува този герой-парадокс? Защо човекът постъпил осъдително нито за миг не предизвика порицание към себе си?

Поканата е отправена, остава да видим колко нови почитатели ще спечели американската писателка. Като завладян читател, обещавам стойностни часове с четивото, а защо не и с екранизацията?