Блогът на litcompass :: Писатели и книги на борда на „Титаник“.

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

24.09.2013 12:58 - Писатели и книги на борда на „Титаник“.

Прочетен: 1040 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 24.09.2013 14:18

Преди близо сто години, през нощта на 14 срещу 15 април 1912 г., се случва една от най-големите морски катастрофи на XX век. Британският трансатлантически лайнер „Титаник“ се сблъсква с наближаващ от страна на Гренландия айсберг. След по-малко от три часа корабът остава завинаги в историята като отнася на дъното на океана заедно със себе си и над 1500 жертви. Интересното е, че историята на злополучния круиз е изтъкана от много различни нишки, за които се говори много рядко, защото те остават само фон на незабравимата трагедия. Именно те обаче могат да разкрият и културните традиции на епохата.

Книгите на „Титаник“

Във времето, когато „Титаник“ поел своето пътуване от Англия до Ню Йорк, четенето на книги било често срещано развлечение. Въпреки че модерният кораб предоставял множество такива – първият в историята плувен басейн, турска баня, спортна зала, бални зали, най-видно място заемали двете библиотеки.

Пътниците от първа класа имали свободен достъп до пълните с редки издания полици, намиращи се в края на декорирания в стила на Луи XIV салон. Ако на някой му пречила глъчката и тривиалните разговори, можел да си вземе книга и да се усамоти в стаята за четене и писане, разположена две палуби по-надолу.

Библиотеката за пътниците от втора класа била не по-малко впечатляваща – голямо помещение (над 180 квадратни метра) с мебели от махагон, изработени в колониален стил. На една от стените, зад стъкло, се разполагали пълните с книги рафтове.

Днес е трудно да се определи какво точно са чели пътниците на борда на „Титаник“. Известно е само, че библиотеките били добре попълнени с всякаква литература, а книгите и списанията, предоставени от лондонския „The Book Club Times“. Най-много информация за литературните предпочитания на пътниците получаваме от имената на двама от тях: 35-годишният Спенсър Виктор Силвърторн и година по-младият Лорънс Бийсли.

Силвърстрон – притежател на билет за първа класа, бил американец, който се връщал в родната си страна със голяма стока – плодове от Европа за универсален магазин „Nugent“ в Сейнт Луис. След оцеляването от страшната катастрофа Силвърстрон разказвал, че по време на сблъсъка бил в пушалнята и четял „Човекът от Вирджиния“ на Оуен Уистър. Тази книга, издадена през 1902 г., чието действие се развива в Дивия Запад, е първият истински уестърн (различен от евтината вагонна литература), който проправя пътя за много други класики в жанра. Разказва за живота на човека от Вирджиния, безстрашен каубой в ранчото Шайло в Уайоминг. Романът е пълен с екшън и насилие, омраза и отмъщение, любов и приятелство – всичко, което се съдържа в един добър уестърн.

Лорънс Бийсли – пасажер от втора класа, трябвало да избере покровител на всички книголюбци. Този английски учител по време на сблъсъка бил в каютата си и, подобно Спенсър Виктор Силвърторн, искал да почете хубава книга. Отново турболенция откъм двигателите събудила любопитството му – този път със сигурност решил да разбере какво се става. Поради факта, че минаващият покрай стаята стюард „компетентно“ обяснявал, че нищо не се е случило, Бийсли решил да провери лично като излезе на палуба „А“. Когато стигнал там и видял товаренето и спускането на спасителни лодки във водата, запаленият читател Лорънс Бийсли първо се върнал в каютата си, предпазливо облякъл яке тип „Норфолк“, подпъхнал в джобовете няколко книги и едва след това се отправил обратно към палубата. Страстта към писането у Бийсли се проявила по-късно – след оцеляването от ужасната катастрофа създал очевидно сполучливата си книга, „The Loss of the SS Titanic“, описваща преживяванията му на кораба през фаталната вечер.

Литературен клуб „Нашата общност“

На борда на лайнера се сформирало дружество, подобно на литературен клуб, наречен по-късно, по спомените на полковник Арчибалд Грейси IV, „Нашата общност“.

Групата се състояла от седем души, пътници от първа класа, от които само полковник Грейси и богата разведена Хелън Канди могли да се похвалят с публикувани произведения. Членовете на „Нашата общност“ се срещали всяка вечер в едно от кафенетата на „Титаник“ и водели оживени дискусии за популярни литературни произведения, обсъждали също и собственото си творчество. Говорило се, че полковник Грейси неуморно се опитвал да убеди всички да прочетат неговата книга.

Този 54-годишен мустакат любител историк, син на ветеран от Гражданската война, прекарал седем години в писане на дисертация на тема „The Truth About Chickamauga“, посветена на една от най-смъртоносните битки, в която участвал неговия баща. След публикуването на книгата, през 1912 г., решил, че му се полага заслужена почивка – оставил жена си и дъщеря си у дома и заминал на екскурзия в Европа. Арчибалд приключил своето пътуване в Саутхемптън, качвайки се на борда на „Титаник“. По време на предишното пътуване му харесвало да се раздвижва в спортните зали на корабите. Този път обаче прекарвал времето си в интелектуални и междуличностни развлечения. Прочел книгите от корабната библиотеката и много часове спорил с господин Изидор Щраус, на когото, разбира се, препоръчал книгата си. Основна точка от дневния график несъмнено били срещите с „Нашата общност“.

Хелън Канди била единствената жена в групата, поразително красива при това, автор на интригуващо озаглавения „Оклахомски романс“ или „Как жените могат да си изкарват прехраната“. Тя пленила сърцата на другарите си, особено на двама от тях – Едуард Остин Кент и Хю Улнър.

В съдбовния 14 април полковникът не успял да устои и се отдал на спортни занимания. Завършил също и разказа на Мари Джонсън „Old Dominion“. Срещнал се с г-н и г-жа Щраус, а вечерта, заедно с двама членове на „Нашата общност“, пил кафе и слушал приятна музика. Три часа след това го събудил силен трус...

При сблъсъка на „Титаник“ с айсберга господата Кент и Улнър единомислено се втурнали да търсят Хелън. Улнър я открил пръв и я повел нагоре по стълбите, където неочаквано се появил Кент. Страхувайки се за живота му, Хелън му дала ценна камея с образа на майка й и го накарала да обещае, че ще й върне медальона след като се спасят от потъващия кораб. Камеята се върнала при Хелън – взела я от джоба на жилетката на Кент, когато тялото му било извадено от водата от екипажа на кораба „Маккей Бенет“.

От групата на седемте любители на литературата и добрата компания оцелели само четирима – Хелън Канди, Хю Улнър, полковник Грейси и младият швед Матюш Стефънсън.

Полковник Грейси, който геройски помогнал на много жени и деца да влязат в спасителните лодки, едва не загубил живота си, при това почти получил хипотермия. След завръщането си у дома веднага започнал да работи върху книга, описваща преживяното на „Титаник“. Преди края на 1912 г., по време на корекция на ръкописа, починал в резултат на усложнения, получени след катастрофата. Книгата му за „Титаник“ е класически документ преиздаван и до днес.

След като стъпила на брега Хелън Канди описала доста поетически подробно своята лична история и потъването на кораба пред списание „Collier"s Weekly“. Но това не бил краят на литературните й постижения. По време на Първата световна война е имала възможност да работи като медицинска сестра под егидата на италианския Червен кръст, благодарение на което в Милано един от нейните пациенти бил младият Ърнест Хемингуей. След войната Хелън пътува често и създава две от най-известните си книги „Angkor the Magnificent“ и „New Journeys in Old Asia“. На 80-годишна възраст все още пътувала в чужбина и пишела статии за „National Geograpic“.

Прозаиците на „Титаник“

На борда на „Титаник“ не липсвали и творци на популярната литература. За американския журналист и автор на детективски романи Джак Футрели съществуването на „Титаник“ било резултат от „икономически ефективния“ начин на живот.

Ден по-рано писателят празнувал с приятели своя 37-ми рожден ден в Лондон. И въпреки че празненството продължило до 3 сутринта, той не се нуждаел от „почивка“. Както по-късно споменала съпругата му, която го придружавала в европейската обиколка, Футрели никога не прекалявал с алкохола. Жалко, защото може би тогава е могъл да заспи на кораба. Междувременно, жив и в съзнание, той си събрал багажа и след това заминал със съпругата си за Саутхемптън, от където започвало пътуването.

След сблъсъка Джак настанил жена си в една от спасителните лодки и въпреки призивите и молбите й отказал да се качи с нея, обещавайки, че ще се присъедини към следващата. Когато съпругата му отплавала, застанал на мостика и запалил цигара с най-богатия пасажер на „Титаник“ – Джон Джейкъб Астор IV. Двамата мъже свързвало не само недоумяващото спокойствие на фона на разиграващата се наоколо трагедия (до определен момент полковник Астор дори смятал, че на кораба е по-безопасно, отколкото в лодките), а и... влечението към литературата. Оказало се, че в младежките си години спътникът на Футрели написал научно-фантастичен роман, озаглавен „A Journey in Other Worlds“ („Пътуване в други светове“, който може да се преведе и като „Пътуване към отвъдното“). Действието се развива през 2000 г., а историята се върти около невероятните технологични нововъведения като например глобалната телефонна мрежа, използването на слънчевата енергия, пътуването със самолет, както и космически експедиции на Сатурн и Юпитер. Трудно е да се каже колко дълго двамата са говорели, но преди корабът да потъне Астор видял още един от интригуващите писатели – Уилям Томас Стийд.

Стийд – противоречива личност, журналист, живо интересуващ се от социалните проблеми на обществото, в последните години от живота си е известен преди всичко като автор на научно-фантастични разкази за спиритизма. Явно често е казвал, че ще умре или от удавяне, или ще бъде линчуван, което в контекста на последвалите събития се оказало зловещо предсказание. Притесненията си Стийд илюстрирал и в своите творби. През март 1886 г. той публикувал парадокументалната история „How the Mail Steamer Went Down in Mid-Atlantic, by a Survivor“ (или „Как параходът потъна в средата на Атлантическия океан, разказ на един оцелял“), разказва се за сблъсък на два кораба, резултат, от който са многото жертви, защото – както се случило по-късно на „Титаник“ – спасителните лодки не били достатъчно! След шест години Стийд се връща към морската проблематика с разказа „From the Old World to the New“ („От Стария свят към Новия“), историята на парахода „Majestic“ и спасяването на оцелели от кораб след... сблъсък с айсберг.

Според показанията на един от свидетелите‚ милионерът Джон Астор и Стийд се опитали да се спасят на импровизиран сал. Смята се, че и двамата са починали няколко минути по-късно, премазани под огромната тежест на стоманата, когато първият комин на кораба се стоварил във водата. Около два сутринта генераторът на „Титаник“ спрял да работи. Телата на мъртвите писатели били обгърнати от мрак.

Пролог

В началото на април миналата година медиите съобщиха, че в останките на кораба са намерени торби пълни с литовска преса. Сред документите била открита неиздадена по-рано книга със стари литовски песни, събрани от местния свещеник и фолклорист Antanas Jušk. Издаването на книги, изписани на латиница‚ било забранено с царски указ. В продължение на повече от двадесет години книжката с песни се предавала от ръка на ръка, докато не достигнала до свещеника Juozas Montvila, който поискал да отнесе екземпляр със себе си в САЩ с надеждата да намери пари, за да направи повече копия, а след това да я върне отново в страната. Montvilа стигнал до Америка с „Титаник“ и заедно с другите свещеници бил на борда до края. Чантата с ръкописа лежала в дълбините на Атлантическия океан почти сто години до мига, в който бил открит по време на експедицията.

Не бихме могли да знаем колко още литературни тайни се крият в останките на „Титаник“, но в резултат на изминалото време, ефекта от морската вода и микроорганизмите шансът да бъдат открити подобни находки все повече намалява. Известният кораб се е превърнал не само в гробницата на повече от двеста жертви, които завинаги остават на „Титаник“, но и на гробище на забравени книги. Може би останките на много от тях лежат все още покрити с тиня, в изгнилите библиотеки и каюти. Но дали някой се интересува от тях?

© Текст: Артур Машота, Booklips.pl

© Превод от полски: Мирослава Крумова

Ако тази статия Ви е харесала, последвайте ни и на нашата фейсбук страница, където можете да намерите повече за четенето, интересни инициативи, книги и награди за литература.

Нагоре